 © |  |
Европейската шампионка по кикбокс при жени в стил "Фул контакт“ в категория 52 кг Александра Димитрова в интервю за сутрешния блок "Добро утро, България“ на Радио "Фокус“
Гост в студиото на Радио "Фокус“ е един от талантите на български спорт – европейската шампионка по кикбокс при жени в стил "Фул контакт“ в категория 52 кг Александра Димитрова. Алекс, разкажи ни малко повече за Европейското първенство по кикбокс в Анталия. През колко кръга премина, кого победи, за да стигнеш до финал?
Участвах на Европейското първенство в най-многобройната и конкурентна женска категория. На осминафинала победих представителка на Германия, вицесветовна шампионка и поставена под №2 в световната ранглиста. След това на четвъртфинала победих испанка – състезателка на ONE Championship и световна шампионка на други организации. На полуфинал надделях на поставената под №3 в световната ранглиста представителка на Норвегия, а финалът ми беше срещу двукратната световна шампионка и поставена под №1 в световна ранглиста представителка на домакините от Турция. Срещата ни се предаваше на живо по националната турска телевизия и аз успях да победя категорично, като дори направих нокдаун във втория рунд.
А какво беше отношението на домакините към вас?
Като цяло турците бяха доста надменни и самоуверени – нормално, все пак са у дома си, но нямаше конкретно лошо отношение към нас. Относно туркинята, с която играх на финал, в предишните й мачове, които бях гледала, тя играеше много неуважително към противничките си – сваляше си гарда, предизвикваше ги. Това доста ме подразни в нея и затова направих необходимото, за да не си позволява да играе по този начин срещу мен.
Ти си на 21 години, а имаш колко медали?
Последния път, в който ги броих, бяха около 60-70.
Определено повод за гордост. А от колко годишна се занимаваш с кикбокс и как реши да започнеш?
На 12-годишна възраст започнах да тренирам таекуондо в родния ми град Плевен. Абсолютно случайно, просто влязох в залата и реших да пробвам. След това цялото семейство се преместихме в София и продължих да тренирам таекуондо в "АВС Файтклуб“, където постепенно започнах да се състезавам и в кикбокса и благодарение на личните ми треньори – Красимир Гергинова, Недялка Бачева и Калин Мирчев, започнах да жъна успехи и в двата спорта. Също така кондиционният ми треньор Костадин Германов допринесе много за успешното ми преминаване от девойки в жени и дори да бях най-малката по възраст от всички състезателки в моята категория на Европейското, физически бях в отлична форма и по нищо не отстъпвах на по-опитните.
Ти малко по малко си си извървяла пътя, за да стигнеш до тук и предстои още много да вървиш. Но как се гледа на жените в този така или иначе определян от много хора като "мъжки“ спорт? И го казвам в кавички, защото фактите говорят друго.
Ами хората, които не се занимават с бойни спортове, гледат на нас, жените, с малко недоверие, все едно не сме достатъчно добри за този спорт. Но хората, които са по-навътре в нещата, знаем, че и ние влагаме толкова усилия, колкото мъжете, и се отнасят към нас със същото уважение. А и честно казано, женските битки са много по-ожесточени и интересни от повечето мъжки.
Кои бяха най-трудните за теб предизвикателства, за да стигнеш до тук?
Най-трудно ми беше да повярвам в себе си, че наистина мога, защото в България конкуренция почти няма. Жените, занимаващи се с кикбокс, се броят на пръсти и не можех да си направя правилна самооценка какво всъщност е нивото ми в световен мащаб. Досега не бях играла на подобен форум и благодарение на това състезание си сверих часовника и разбрах, че се движа в правилна посока.
А какво остава невидяно за публиката, какво стои зад успеха на терен?
Зад успеха стоят много тренировки, защото реално подготовката за това състезание не е месец-два, ти се подготвяш, откакто си почнал да тренираш. Реално е сумарно всички тези тренировки. По време на състезание хората не виждат много лишения, примерно сваляне на килограми, понеже на такива формати, европейски, световни първенства, имаме кантар всеки ден, всички свалят килограми. И когато кантарът е всеки ден, ти играеш примерно осминафинал, прибираш се в хотела, почваш да сваляш килограми, не ядеш. Останалите хапват, който може, който – не. И реално това е, най-трудно е свалянето на килограмите и гладът.
Обаче, когато излезете да се биете, това сякаш тотално изчезва, т.е. не се вижда.
Най-важното е да постигнеш успеха, да победиш мача си и да продължиш напред.
Обръща ли се достатъчно внимание у нас на младите таланти – визирам и медиите? Или по-скоро обществото иска да чува скандалните и лошите новини и събития и спортните ни успехи остават малко на заден план?
Определено не се обръща достатъчно внимание на спортистите. Скандалните и лошите новини се знаят от всички, но за жалост, за успехите ни знаят само хората, занимаващи се със съответния спорт. България е раждала и продължава да ражда шампиони и е много жалко, че обществото не е чувало за повечето от тях.
Дано това да се промени обаче. В какво състояние е българският спорт според теб? Влагат ли се достатъчно средства в него, финансира ли се достатъчно?
В България не може да си само спортист. За жалост, финансирането, ако има такова, е крайно недостатъчно дори за подготовка за състезание, пък камо ли за преживяване. 90% от спортистите сме принудени да работим странични неща, за да може да си позволим да тренираме, да се състезаваме и да участваме в турнири. Има държави, в които финансират спортистите си и тяхната работа е само да тренират. Така определено са по-фокусирани и по-спокойни и имат повече време за целенасочена подготовка.
Разбира се, по този начин се изхранваш от това, което ти харесва и всъщност това, в което влагаш цялото си време.
Абсолютно.
Ти си треньор. Какво забелязваш в децата, които искат да се занимават с кикбокс? Какво ти прави най-силно впечатление?
Водя тренировки на деца от 4-година възраст и на подрастващи състезатели. Забелязвам, че най-малките трениращи попиват много бързо всичко, което видят, и подражават на треньорите, на по-напредналите състезатели, стремят се да бъдат одобрени, поощрени. А ние, треньорите, трябва да сме изключително внимателни с примера, който даваме, и с поведението, което показваме пред тях.
И в края на разговора искам да те попитам на какво ги учиш извън ринга и бойното изкуство? Знаем, че не е само тренировки, има и морална част, характер.
На първо място ги уча да бъдат достойни, да отстояват своето си, да бъдат справедливи и уважителни. Опитвам се да им докажа, че няма невъзможни неща и че всичко е постижимо, стига да го искаш достатъчно силно и да имаш смелостта да работиш усилено за него. Обяснявам им, че бойните спортове са само за самозащита и че не бива да прилагат наученото в залата извън нея. Но най-важното, на което искам да ги науча, е да бъдат добри, защото не от всяко дете може да стане спортист, но всяко дете трябва да стане човек.
Много важно и много хубаво послание като за край на разговора. Много ти благодаря за отделеното време.
И аз благодаря за поканата. |
Зареждане ...
