Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
София
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Други
Бизнес
Институции
Криминални
Общество
| Международен анализатор за войната в Газа: 2023 година ни завеща главоблъсканица | ||||||
| ||||||
Ако 2022 г. се характеризираше с разклатена система на международните отношения от една страна, икономическа нестабилност и всичко това от последствията от COVID пандемията и войната в Украйна. То какви изводи можем да направим за отминалата 2023 година и как започваме новата 2024 г. От какво биват маркирани международните и световните отношения днес? Боя се, че това, което ни завеща като конфликти миналата година, ще продължи и ще се екстраполира в международните отношения тази година. За съжаление, когато се случва нещо в международните отношения, това не е просто събитие, това е процес, който не се ограничава с нашия календар. Затова нещата, които наблюдавахме през миналата 2023 г. ще продължим да наблюдаваме и през текущата такава. Вие маркирахте някои от основните конфликтни точки. Към това, което се случва в Украйна спокойно можем да добавим и започналата война между Израел и “Хамас" от 7 октомври м.г. За съжаление, буквално в завършека на изминалата година станахме свидетели на много напрежение като започнем от Южна Америка, минем през Африка. Тук става дума за обтягане на отношенията на африканския род - един път между Етиопия и Еритрея, втори път гражданската война в Судан, напрежението, което отново се появява между Сомалиленд и Сомалия. И след това продължим нашия поглед не само през ивицата Газа, но и по-нататък, по на изток и стигнем до Южно Китайското море, където през 2023 г. отново имаше напрежение, основно между Филипините и Китай. И се боя, че всичко това, което сега, макар и на бързо маркирахме, ще бъде за съжаление, повод на нашето внимание и през тази година. Конфликти, които ще продължим да следим и през 2024 г. войната в Близкия изток споменахте, кои са възможните сценарии от тук нататък? Боя се, че ние нямаме начертана карта от силния фактор в този конфликт. А той е - Израел. Той е Израел. И това, че ни се налага в последните няколко месеца да коментираме това събитие, ние го правим през призмата на военните събития, които се развиват там. И за съжаление, нямаме ориентири каква е политическата перспектива на този конфликт. И това е така, защото израелските власти все още не са благоволили да представят и да запознаят международната общност с плана какво ще се случи в деня, в който спрат военните действия. И това е повод за напрежение. Напрежение между Израел от една страна и изобщо международната общност от друга страна, като разбира се, правим уговорката, че е все по-трудно е да говорим за международна общност в единствено число, тъй като тя се разпилява на отделни политически блокове. Проблемът е, че така дефинираните цели на Тел Авив, една от които унищожаването на “Хамас" е по-лесно да се изговори, а в нея има политически заряд, в така дефинираната цел, на тя е преди всичко военна цел. Тя не на последно място е и по-трудно да се осъществи. Защото идеологията на “Хамас" ще остане, независимо какво се случва и какви поражения инкасира тази терористична организация. Но отново казвам всъщност, че проблемът е, че Тел Авив не ни е запознал с неговия план, след това, което ще се случи. Защото ние можем евентуално да антиципираме някакви планове на базата на отделни и много кратки нюанси, които ни се подават от Тел Авив. Ние разбрахме от Бенямин Нетаняху, че той по-скоро вижда бъдещето на Ивицата Газа като установяване на някаква система за сигурност, която да бъде гарантирана от израелските отбранителни сили. Тоест, обърнете внимание, с това Тел Авив ни казва редът, който трябва да бъде осигуряван там, на място, трябва да бъде на нашите, тоест, техните израелски отбранителни сили, а не на международен корпус, каквато е обичайно практиката, когато има такива неща. Второ, израелските власти ни подсказват, че те на този етап поне не са съгласни със завръщането на палестинската автономия, която да управлява ивицата Газа. Нещо повече, ние виждаме, че самият израелски кабинет няма единодушие по този въпрос, тоест, след като приключат бойните действия. Тези дни чуваме от страна на някои от коалиционните партньори на Бенямин Нетаняху, те са по-малки, но са по-радикални, които ни казват, че според тях, примерно трябвало да се активизира едно изселване на част от палестинското население. Това е нещо, което Нетаняху няма как да одобри, поне публично, защото това автоматично би му довело допълнително разногласие с администрацията на САЩ, тази във Вашингтон, която администрация на САЩ знаем и виждаме, че последните няколко месеца осигурява нещо като дипломатически гръб за военните действия на Тел Авив. Но това не означава, че Вашингтон еднозначно подкрепя всичко, което прави Израел. Вашингтон гледа в много по-голяма степен сериозно на идеята за връщането на палестинската автономия, като част от управляващите Ивицата Газа. Макар и, отварям една скоба, американците смятат, че това трябва да стане, след като тази палестинска автономия, иначе доминирана от “Фатах", другата палестинска групировка, базирана преди всичко на Западния бряг, бъде реформирана. Това е може би част от тяхната стратегия въобще, за визията им как трябва да се случи? Знаете ли, парадоксално е, че по отношение на този конфликт има един сравнително широк консенсус, че неговото окончателно решение, на това стандартно противоборство между израелтяните и палестинците, трябва да бъде във формулата за създаването на две паралелно съществуващи държави. Вече имаме израелската такава, но в случая става дума и за създаването на Палестинска такава. Затова са съгласни, затова казвам, че има консенсус и между САЩ, и между Русия и Китай, въобще тези по-могъщи и по-тлъстите обекти на международната сцена. И въпреки това, ние виждаме, че поне преди терористичната атака на “Хамас" от 7 октомври м.г. воля за развитие в тази посока нямаше от самия Израел. Защото може би от позицията на силата Тел Авив не смята, че трябва да прави такъв компромис, който да доведе до създаването на палестинска държава. И ще ми позволите още едно изречение, по въпроса за това, какво трябва да се случи след прекратяването на бойните действия? Така например, Израел смята, че каквото и управление да се формира в Ивицата Газа, то трябва да има арабски гаранти за него. Разбирайте по някакъв начин да бъде включен Египет и Йордания най-малко, чисто политически. И втори път икономически, чрез възстановяването на този палестински анклав, с подкрепата на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства. Обаче, въпросните арабски държави казват, че те на този етап не са готови да отделят такъв финансов ресурс, докато не видят реален план, който да се изпълнява за създаване на Палестинската държава. Тоест 2023 година ни завеща една изключителна главоблъсканица, когато става дума за този конфликт. Г-н Табаков, споменахте, че има нещо ключово, което обаче го нямаме, от страна на Израел и действията на Бенямин Нетаняху. Нямаме план, който реално да бъде разписан и да знаем какво ще се случи, когато този конфликт приключи. Стратегия, която се прилага, със сигурност има от страна на Бенямин Нетаняху и вие споменахте неговите действия. Той с кого повече се съобразява? Той бидейки сложен в една изключително трудна ситуация, ситуация в която мнозинството от неговите съграждани го обвиняват, персонално за това, на което станахме свидетели на 7 октомври м.г. и от гледна точка на това, той съществува в една такава много сложна динамика. От една страна, той трябва да се съобразява със споменатите вече негови по-малки коалиционни, но по-радикални партньори, това са Бен-Гвир и Безалел Смотрич, които защитават едни от най-безкомпромисните позиции, които можете да чуете в израелското общество, когато става дума за това, как трябва да се процедира в този конфликт с Палестина. Това е единият фактор, с който той трябва да се съобразява, за да не му падне правителството, казано максимално опростено. От друга страна обаче, той трябва да се съобразява и с един друг формат оперативен, това е неговият извънреден кабинет, в който има хора, част от които доскоро му бяха в опозиция. Тук визирам преди всичко един Бени Ганц, който също обвинява Бенямин Нетаняху за това, че военните действия към този момент не са придружени с някаква ясна идея какво ще прави Израел след тях. Това е вторият фактор, с който трябва да се съобразява - другия формат извънреден кабинет, т.е. досега Нетаняху един път трябва да се съобразява с коалиционните си партньори в неговия редовен кабинет, втори път с извънредния такъв, той е в по-тесен формат. И трети път, което е не по-малко важно е, че той трябва да отчита позицията на Съединените американски щати. САЩ имат няколко ключови аспекта, с които помагат на Израел, едната вече споменах, това е дипломатическата подкрепа, която те оказват в рамките на Съвета за сигурност на ООН, където Вашингтон регулярно налага вето на проекторезолюции, които искат незабавно преустановяване на военните действия, това е дипломатическият гръб от Вашингтон за Израел. Втори път - Вашингтон има и една логистична роля да снабдява Израел с боеприпаси. Но какъв е проблемът между Вашингтон и Тел Авив? Проблемът е, че този изключително висок брой на цивилните жертви, които се дават в Ивицата Газа, прави все по-трудно на американската администрация, ръководена от Джо Байдън, да обясни не само на своите съграждани американците, но и на света защо САЩ продължават да подкрепят Израел, въпреки това, което ние виждаме като военни действия, които се случват там. Нещо повече, аз си мисля, че тази война започва да тежи чисто политически на Джо Байдън, защото на него сега му предстои една трудна изборна година и той има проблем с част от електората на своята партия, Демократическата партия, особено с по-младежкия сегмент от нея. Която в своето мнозинство, обърнете внимание, не подкрепя действията на Израел и от тук, не разбира защо техния президент осъществява такава подкрепа. Нетаняху е подложен на сложната ситуация - да се съобразяваш един път с по-малките си коалиционни партньори, втори път с част от опозицията, с която той е принуден, предвид обстоятелствата да работи заедно. Трети път с американците. И не на последно място, останах с впечатление, че Нетаняху и как да го кажем, службите за сигурност в Израел също не разсъждават определено на едни и същи вълни. От къде личи това? От изказванията не на службите, но по-скоро от представители на “Ликуд", това е партията на Нетаняху, които казват, че дори службите в Израел искат да имат ясен план как трябва да процедират, след като приключи военното измерение на конфликт. И това прави наистина нещата много сложни за Нетаняху, още повече, че той бива критикуван, това не го казвам аз, това го казват по-скоро израелски анализатори, че е в негов интерес да бъде продължен този конфликт, така че той да спечели време, за да може изчисти имиджа, който има. И имидж, за който споменах, че е критично възприеман от повечето негови съграждани. Говорим си за войната в Близкия изток. Възможните сценарии, пропуски, политики, които се водят. Разпространението на конфликта, потушаването на апетитите, може би. Кога ще бъдат потушени нечии апетити? Какво трябва да се случи, защото тук говорим за апетити, за какво друго? Мисля, че никога няма до успеем да потушим тези апетити, защото това вече е въпрос преди всичко на човешката природа, която се екстрапулира върху политиката. Това са неща, които така наречената реал политика добре познава. И според която, бидейки самото човешко същество, бидейки натоварено с много дефекти, то ги прехвърля и върху неговата обществено-политическа дейност. Съответно ние не трябва да имаме илюзии, че в международните отношения е възможен някакъв траен, глобален утопизъм или мир. За съжаление, опитът показва, че това дори и да се случи, винаги е ограничено и до време. Затова, по-скоро въпросът е ние няма как да оперираме международните отношения от конфликти, но това, което можем да направим е да опитаме да ги контролираме, когато те се появяват. А и се боя, че и това, което виждаме в Близкия изток, и това, което виждаме в Украйна, ни подсказва, че съществуващите до тук организации, механизми за контролиране на този тип механизми се изчерпват, тоест, спират да работят. И затова, ние говорим не просто за конфликти, а за войни, които имат свойството да се проточват във времето. И се притеснявам, че това ще е част от реалността, включително и на текущата година, просто защото човешкото същество е суетно, не може да превъзмогне своите апетити, те са някак си, може би програмирани в нас. И когато нямаш някакъв коректив, който да почива на общ консенсус в международен план, тези апетити избуяват, особено когато са гарнирани с груба физическа сила, тогава наблюдаваме това, което виждаме и което коментираме с вас. Споменахме с вас САЩ и Джо Байдън, неговите стратегии и може би апетити, които има той. Но при една смяна на властта, знаем, че там се очаква, ще има избори. Какво може да се промени? Знаете ли, много е интересен разговорът за паралела между една външна политика на Джо Байдън, тоест на демократа и една такава на Доналд Тръмп, още повече, че сме виждали вече един мандат от страна на републиканеца. И знаете ли, аз не съм от хората, които мислят, че те са коренно различни като външна политика. Напротив, между тях имаше и последователност, имаше и приемственост, е думата в случая. И тази приемственост, например най-много я виждахме в най-болезнената и в най-важната тема за външната политика на Съединените американски щати, това е Китай. И Доналд Тръмп и Джо Байдън, в тяхната външна политика спрямо не само Китай, но изобщо югоизточна Азия посочиха и действаха според философията на Китай, като основен геополитически опонент на САЩ. От тук и въвеждането на редица мита и друг тип санкции, които бяха започнати от Доналд Тръмп, и които не бяха преустановени от Джо Байдън. Тоест, това го казвам в посока на това, че има някаква приемственост между тях. Но разбира се, има и разлики, добре известно вече е, че едно евентуално завръщане в Белия дом на Доналд Тръмп би означавало една по-... Силно казано оттегляне на САЩ от света, защото когато си най-голямата икономика и военна сила в света, и да искаш не можеш да се оттеглиш от днес за утре, от своята роля в света. Но как да кажем, по-малко интервенционизъм, по-малко вмешателство в нещата на хората. И когато говорим, все пак за САЩ, имайки предвид, че ние все пак сме съюзници с тях в рамките на НАТО, това по-малко явяване на САЩ в международните дела, аз си мисля, че не е полезно за самото НАТО и за всички държави, които ние сме в този алианс. Защото това, ако се стигне до някакво минимализиране и отслабване на външната политика на САЩ, това ще повлияе неминуемо и върху алианса. А си мисля, че особено, когато сме изправени пред предизвикателства от сорта на руската агресия спрямо Украйна, НАТО трябва да покаже точно обратен знак на слабостта, а именно сила. И това, което ме притеснява при Доналд Тръмп е, че неговото търговско мислене не винаги кореспондира с дипломатическите реалности. А правенето на бизнес, може да е част от инструментите на външната политика, но с това не се изчерпват тези инструменти, не се изчерпва дипломацията изобщо. И трябва да си даваме сметка, че превеждането на международните отношения само като някакви икономически транзакции може да се окаже изключително непечелившо, включително, ако щете и за България, защото ние сме държава с по-скромни възможности. Ние трябва все пак, когато градим и собствената си външна политика да намираме някакъв ценностен консенсус, срещу който да получаваме защита и гаранции. Тъй като икономическите аргументи са ни по-деликатни, използвам ефимизъм, и ако превърнем международните отношения като тема на бизнес, тоест, това е Тръмп стайл дипломацията, аз мисля,,че ние няма какво да предложим толкова. И това е моето притеснение, че една демократичека външна политика, и това го казвам с известна болка, тъй като моите симпатии определено не са в тази посока. Но една демократическа външна политика от страна на Вашингтон би допринесла за съхранението на съюзите, в които съществуваме, и удържането на системата международни отношения такава, каквато тя позволи да се създаде един силен съюз между САЩ и Европейския съюз като двата основни стълба на евроатлантическата общност. Сменяме фокуса и се насочваме към съседна Турция. Двустранният политически диалог между Анкара и Москва, може би е хубаво да обсъдим, г-н Табаков, на какво се основава уважението между Путин и Ердоган? И в какво може да прерасне тази нескрита дружба? По принцип двамата президенти Владимир Путин и Реджеп Таип Ердоган са едни от държавните глави, които най-често се чуват. Много е специфично, защото Москва и Анкара често са на различни позиции по текущи конфликти, най-експлицитния пример, разбира се, е този в Украйна, където знаем, че един път Турция е държавата-член на НАТО, която от най-рано защитаваше идеята Украйна да бъде приета в НАТО. Нещо, което дори и днес мнозинството от държавите членки на Алианса, не са стигнали до подобен извод, но Турция го казваше още преди да започне интензификацията на конфликта между Русия и Украйна. Но двустранните отношения между въпросните две държави се крепят преди всичко на един прагматически фундамент. Турция е държава, която изключително много цени туристите, които отиват от Руската федерация там. Обикновено и стандартно, това са едни от най-,многото многобройните по националности туристи, които посещават Република Турция. Втори път, знаем, че амбицията на Анкара да се превърне в нещо като енергиен хъб, тоест, разпределител на енергийни потоци. И това е част от причините, поради които Турция продължава да гради проекти съвместни, енергийни с Руската федерация, един път като тръби, но втори път и Русия като доставчик на ядрена технология за турските АЕЦ, тоест, тяхното партньорство има и такъв тип измерение. Не на последно място, ние виждаме, че когато става дума за напрежение между Турция и Съединените американски щати, президентът Ердоган намира един много разбран събеседник в лицето на руския президент Владимир Путин и не случайно Владимир Путин е готов да прави жестове и отстъпки пред своя турски колега, точно опитвайки се по този начин да насърчава възможното напрежение и разногласие, което съществува между Анкара и Вашингтон. Последното такова е един път по отношение на войната в Ивицата Газа, където Анкара и Вашингтон са като цяло на различни позиции. А втори път и по-стандартни проблеми като желанието на Анкара да се снабди с F-16, нещо, което обаче бива обвързано с поведението на Турция по отношение на влизането на Швеция в НАТО. Но може би политическият фундамент на партньорството между Реджеп Таип Ердоган и Владимир Путин е, все пак това, че те са, как да кажа, някак си ментално много идентични. Имам предвид това, че и двамата все повече се очертават като авторитарни лидери и образуват нещо като авторитарна ос, за съжаление, изключително близо до България, нещо, което не може да не го отчитаме и да не ни притеснява. Пример ли е според вас Турция за водене на външна политика? Аз честно казано не мисля, че има държава, която еднозначно да служи като пример. В новогодишното си обръщение Хакан Фидан - министърът на външните работи, каза, че и през тази година Турция ще води... как го нарече? Независима политика. Независима, но освен, че беше независима беше рационални, ефективна, почиваща на морални ценности. Така винаги съм много скептичен, когато външната политика получава такава облицовка, като произлизаща от морални ценности, защото моето впечатление, поне такова, каквото съм го имал навремето е, че това не е обезателно вярно, че моралните ценности може да са някакъв критерии, но обикновено не водещия. Особено когато става дума за Турция в нейната наистина много активна външна политика, мисля че това наистина е отворен въпрос. А дали е пример? Ами вижте сега, Турция със сигурност през последните години в някаква степен се опитва да се еманципира от своите съюзнически отношения в рамките на НАТО, опитва се да изгради себе си като държава със собствено регионална тежест, и оттук тази независимост на външната политика, за която и вие споменахте. Но знаете ли, каквото и да прави Турция, включително нейната външна политика ще продължава да се съобразява с ключови положения на въпросната държава – едното такова е, че Европейският съюз продължава да й е най-големият търговски партньор на Анкара, и въпреки диверсификацията на военния хардуер, която Турция прави, САЩ продължават да са най-важната държава когато става дума за оборудването, турското военно оборудване. Но пък Турция оказва влияние в критични региони също така. Да, разбира се. Турция е част от причините, поради които Азербайджан успя със сравнителна лекота да спечели конфликта в Нагорни Карабах, а тук става дума за турския военен хардуер, който беше използван от Азербайджан. Ще видим дали същия този хардуер – става дума преди всичко за т.нар. "дронове“, ще има такова влияние и върху другия конфликт, който наблюдаваме, този в Украйна. Но не само, Турция миналата и по-скоро по-миналата година успя да обърне развитието на военните действия в една Либия. Т.е. това ни подсказва за изключителните не просто апетити на турската външна политика, но честно казано и възможности, с които тя може да влияе на процеси от регионалната среда, което пак е показателно за изключително не просто амбициозното, а механизмите, които има тази държава да оказва такова влияние. Дори ако щете, дори днес Хакан Фидан има среща с иракските туркмени, защото Турция има конкретни интереси и в Ирак. И това го казах в посока на това, че там няма празници, нищо че онзи ден беше Нова година, там се работи целенасочено и постоянно. И последователно може би. И последователно. Видяхме го и в новогодишната реч на турския президент Реджеп Тайип Ердоган - "Векът на Турция" идва ли? Изобщо отивал ли си е или ще видим нещо ново през настоящата година? Ами това със сигурност е един от начините, по които турският президент Ердоган да остане в историята на Турция. Това еманципиране на турската външна политика, това нейно все по-силно материално излъчване и постигнати немалко резултати са аргумент в тази посока. Но въпреки това си мисля, че пред Турция все още има непреодолими съображения. Ето виждаме как примерно, че Турция не може да оперира прагматизма в своята дипломация, защото давам пример – войната в Газа. Ние чухме едни от най-тежките възможни обвинения по отношение на Бенямин Нетаняху именно от турския президент Ердоган, който си позволи да използва изключително тежки думи, с които да определи Нетаняху. Но друга страна знаем, че прагматизмът в турската външна политика не предполага да се преустановят отношенията между Израел и Турция, защото през територията на Турция минава газ, която отива в Израел, има между впрочем и търговия на военен хардуер. И това ни показва, че каквато и да е реторическата ангажираност на турските власти, те все пак все още се опитват да не бъдат заложници само на идеологията във външната политика, но не изпускат от полезрението си и прагматизма, защото все пак всяка една външна политика е успешна тогава, когато тя се отразява и на качеството на живот във рамките на съответната държава. А Турция, бидейки и жертвана някой свои хронични проблеми, като инфлацията и обезценяването на турската валута, не може да си позволи да се скара с редица държави. И понеже напреднахме много с времето, но искам да щрихираме и посланията на Путин и Зеленски в новогодишната нощ, те отново бяха подложени на доста коментари. На вас какво ви направи впечатление? Единият споменаваше войната и това, което се случва, а другият сякаш отбягваше темата. Зеленски няма избор – войната е темата, която за съжаление ще продължи да бъде актуална за Украйна, така че той не може да я прескочи, но такъв лукс има Владимир Путин. Вие за него намекнете, че той всъщност се опита да не я споменава. И това не е случайно, защото дори Владимир Путин в общество, в което са скъсани контролните механизми между народ и управленци, дори такъв тип властимащи трябва да придават някаква оптимистична перспектива на народите си, и това е все по-трудно когато все пак икономиката на страната е приоритетно ангажирана с водене на тази война в Украйна. Затова според мен Путин се опита да не споменава войната в Украйна, за да може в година на макар и формални избори за него, президентски, каквито ще има тази година в Русия… Да кажем на нашите слушатели, които не знаят, те са формални, защото той отново ще бъде начело. Да, той ще бъде преизбран. Въпросът е с колко и особено с това, че знаете ли, там ситуация започна да прилича на тази в Иран, защото в Иран има един орган, който има правото да налага вето на отделните кандидати дали имаш право да се кандидатираш за президент или не. Е в нещо такова се превръща и Русия, където местните власти ограничават правото на различни кандидати, не че тези кандидати ако се появяват, ще победят Путин, нали, нямаме подобна илюзия. Но да се върна на неговата реч, а тя беше кратка и с идеята да даде някаква оптимистична перспектива на руския народ, да въведе такава тема, която да не касае само Украйна, защото когато става дума за Украйна, тогава става дума за война, т.е. за жертви и за разходи, които трябва да плащат самите руснаци. |
| Още по темата: | общо новини по темата: 384 | ||||||||||||
| |||||||||||||
| предишна страница [ 1/64 ] следващата страница | |||||||||||||
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Все още няма коментари към статията. Бъди първият, който ще напише коментар!
Още новини от Международни новини:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Голям шеф в банка и работещ в телевизия изнудвани с голи гей снимки
12:26 / 25.11.2024
След като влак дерайлира край София: Възстановено ли е движението?
08:32 / 24.11.2024
Слънчева неделя с температури до 10 градуса
08:29 / 24.11.2024
Натали Трифонова отново се носи на крилете на любовта
14:56 / 24.11.2024
Актуални теми
Абонамент
Анкета
