Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
София
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Други
Кино и филми
Културни
Личности
Музика
Кулинарни
| Георги Господинов: Когато тъгувам съм Минотавъра, когато пътувам във времето съм Гаустин | ||||||
| ||||||
Здравейте Георги, нека да започнем нашия разговор с това, какво беше последното десетилетие за вас? Това, за което сте номинирани като будител на десетилетието между 2013 и 2023 г. Последното десетилетие, ако го броим от 2013 до 2023 г., всъщност започна много силно. То започна с онези протести, които траеха най-дълго в българската история, с много млади хора по улицата, със София, каквато не бяхме я виждали, София пълна с енергия. И мисля, че това беше последния път, когато в някаква такава степен се случиха тези протести, те бяха светли протести. Макар че имаше след това полицаи, бели автобуси и т.н., но те бяха светли протести и смислени протести, според мен. После тази енергия се изгуби, но това беше десетилетието, в което като чели започнахме леко да осъзнаваме, че XX-ти век си е отишъл и ще трябва да се учим да живеем в новия век. Не беше лесно десетилетие, всъщност то завърши или в края на това десетилетие отново имаше и протести, и безбройни избори, т.е. политически то завърши тежко и тегаво. Едно от няколкото трудни десетилетия, в които се сменяше ентусиазъм с отчаяние и депресия. Нищо светло ли няма? Светло беше началото. Сигурно в личен план на много хора се случиха светли неща. И на мен ми се случиха хубави неща, ако питаме в личен план, това беше десетилетието, в което аз написах “Времеубежище" през 2019 г., но това беше и десетилетието, да не забравяме, в което имахме пандемията. Две неща се случиха с които няколко поколения не бяха се сблъсквали в новата история. И това бяха войната и пандемията. Така че да, да, едно от най-трудните десетилетия. Но да кажа нещо светло, ако настояваме, то е, че в първите месеци на пандемията отново се случи нещо хубаво, хората сякаш се събраха. Имаше общност, имаше усещане за общност, имаше усещане, че трябва всички да се справим с нещо, и това трая няколко месеца, което не е малко. А в личен и писателски план всъщност, ти през това десетилетие може би написа най-известната си книга "Времеубежище“, която спечели “Букър" и огромно признание, както и “Физика на тъгата". За теб това десетилетие беше? Да, за мен лично в това десетилетие чисто писателски, чисто литературно успях да се посветя на нещата, които искам да правя, т.е. да пиша. И затова някъде след 2016 г., започнах да мисля върху този роман, който предстоеше, върху “Времеубежище". През 2019 г. написах романа, след това се случиха хубави неща получих “Премио стрега Еуропео" тази италианска награда, получих “Букър", изобщо книгата тръгна по света. Но най-хубавото на тази книга се случи в началото, когато тя излезе в първия ден на локдауна тук, пандемията и хората си я поръчваха по пощата. И всъщност, пазя си този лист с първите поръчки, местата от които първи поръчаха “Времеубежище". Така вървяха имената - с. Писменово, Бургаско, Париж, с. Житница, Пловдивско, Ямбол, Кьолн, Варна, София, една особена география и на тъгата, и някак си на любопитството, към това какво може да ни спаси към книга. Това ми се случи. И другото най-хубаво се случи тази година, разбира се, след “Букър", пак радостта, която събра много хора около “Времеубежище". След получаването на “Букър", успях да го усетя по време на едно даване на автографи пред НДК. Тази огромна опашка, която траеше над 4,5 часа и където хората идваха и казваха къде са гледали награждаването, как продължават да се радват. Някои плачеха, някои се смееха, беше много-много хубаво. Валя един дъжд те не си тръгнаха, запознаха се с други хора, под чадърите на непознати. Изобщо, имаше това усещане, че могат да ни се случват хубави неща и то в области като литературата, например. Това беше прекрасно, много хора се зарадваха на това. И така бих искал така да приключи това десетилетие за мен. Във “Времеубежище" казваш, че когато изгубим спомените си се връщаме в миналото. Върнахме ли се обратно в ХХ век? Всъщност, тъкмо да започнем да се учим да живеем в ХХI век, ни се върна ХХ век с една война, която всяка война връща назад, всяка война връща в миналото, тази връща директно към Втората световна. Тоест, Русия поиска да се превърне в Съветския съюз и няма как, освен, ако не проведе една Велика отечествена, Втора световна война. Но това не е същата война. Да, това е връщане назад точно, както за съжаление, беше написано във “Времеубежище". Но нека веднага да кажа, тази книга “Времеубежище" не е пророчество или нещо такова, абсолютно няма подобно нещо. По-скоро тя трябваше да бъде предупреждение, както се казва, тя не трябваше да бъде наръчник, а трябваше да бъде предупреждение. Натам ли отиваме? Да си научим отново уроците на миналото, защото сме изгубили спомена за тях и разбирането? Да, точно така. Защото паметта е мускул, който трябва да се упражнява всекидневно. Паметта не е нещо дадено веднъж завинаги и това трябваше да научим. Паметта се упражнява точно през разкази, истории, през разговори, защото се сменят поколения, защото умират и си отиват тези, които помнеха лице в лице Втората световна, това са хора, които вече изчезват. И да, ние някак си лесно решихме, че сме се справили с всичко това, с травмите от ХХ век и ХХI век бързо ни привика да ни обясни, че не е точно така. Ти си в будителите на десетилетието, не защото имаш много награди и пишеш прекрасно, а защото си граждански активен и защото успяваш да се намесиш в големия диалог на времето. Защо имаш нужда от това да бъдеш граждански активен и да отправяш своите послания? Аз нямам нужда, т.е. имам нужда някъде да се отделя и да пиша, но не е честно да не реагираш. Има много неща, ако имаш вече някакво име и позиция, просто аз съм го правил винаги. И когато бях на 21, и когато бяха първите протести от 1989 г., и след това непрекъснато, защото мисля, че това е естествено нещо. Някак си човек трябва да се съпротивлява непрекъснато и на това учи литературата. Тоест, аз се съпротивлявам и с книгите си, разбира се, не е само позициите, които заемам. Литературата учи на това, тя е някакъв антидот, антиотрова срещу кича на пропагандата, да го кажем така. Защото пропагандата иска да ни обясни света за три минути двуизмерно, а много хора предпочитат тази леснота на пропагандата. Литературата казва, не, не е толкова просто, не се връзвайте, не се поддавайте, човек е по-сложно устроен и има други неща, които не са казани. Дайте заедно да помислим. Та така, така се случи през всички тези години. Аз съм роден през 1968 г. В 1989 г. в София бях втори курс, когато се случи всичко бях само на 21 и вярвахме с приятели, че нещата ще се оправят до месеци. Да, след това се срещахме 30 години с тия приятели. Така пораснаха и децата ни, и това е нормалното състояние, в смисъл трябва да се създават някакви острови на съпротива, за да се удържа все пак света. Ти имаш особено отношение към децата, много пристрастно, много нежно, много любовно и уважително. Спомням си твоята реч на 24 май 2013 г., когато пред теб бяха политици, в годината в която имаше и много протести. Ти се обърна встрани от тях, погледна децата и започна със “Здравейте деца!" Да, първо да започнем наистина с този 24 май 2013 г. За мен десетилетието започва на 24 май и тогава пред Народната библиотека имах едно слово, което отекна по някакъв начин. Казах няколко неща, които за мен продължават да важат през това десетилетие. Това е, че “ако политиците и икономистите четяха книги, нашите кризи щяха да са различни". Много исках там да го кажа пред самите политици. Говорихме за съпротивата на езика, и разбира се 24 май е винаги празник на тези, които са били деца, пред 24 май ние винаги сме деца, пред езика сме деца. Винаги съм искал да продължавам да работя с младите, бил съм редактор на много от техните книги. Дал съм за себе си един обет, че ще помагам за по 1 или 2 книги на абсолютно непознати млади автори в правенето на тази книга, и това ще бъде моят дан. Този спектакъл, който направих, с режисьор Василена Радева в НБУ. Младите хора, те си избраха текстовете, това беше много хубаво и много интересно, че там избраха от всичките книги свои любими текстове. И това е най-хубавото, което може да се случи на един писател или на една книга, да я прочетат хора, които, всъщност някои от тях не са били родени, когато книгите са излизали, да ги прочетат хора, които нямат памет за това време, но на които то им е страшно любопитно. Имал съм разговори с млади хора и те са ми казвали, “като четем тези книги, ние все едно си говорим с родителите" или “като четем тези книги, ние си разбираме нещо за нас важно, някак си в промеждутъците между изреченията". Така че да, едно от нещата, които не мога да откажа е да помагам на млади хора. Знам колко е важно това, защото съм бил в тази ситуация и мисля, че това трябва да се връща. Това е. Кой ти е любимия твой литературен герой между Минотавър и Гаустин, къде си? Между Минотавъра и Гаустин съм двамата. Всъщност май няма между в това, когато човек пише, ако ползва ресурса на личното, на преживяното, ти си във всички герои. И това е най-хубавото на литературата, защото ние не сме едно, ние не сме един човек. Би било тъжно и скучно, ако ние сме само един човек, само в едно време живеем, никога не се връщаме назад, никога не мислим занапред. Това би било тъжно наистина. Затова литературата дава тези допълнителни тела, затова когато съм тъжен съм Минотавър, а когато пътувам във времето съм Гаустин. И накрая, днес е нашият Ден на независимостта 1908 г. постигаме своята независимост от Османската империя. Осмисляме ли, успяваме ли да осмислим този празник, освен като почивен ден и като независими хора, независими в най-добрия смисъл на думата? Пак мисля, че бавно се научаваме на това, то не е лесно. Тогава се е случило и това е било нещо много силно и прекрасно. След това, в хода на годините, през втората половина на ХХ век този празник беше почти заличен. И той се връща отново, и ние пак трябва да се учим да празнуваме. Знаете ли, много е особено празнуването на празници. Не знам дали го празнуваме достатъчно, дали го оценяваме този и други празници. Но човек може да празнува, когато има добро време в извън празничните дни. Тоест, празникът е свързан с всекидневието ни, ако нашето всекидневие не е част от тази независимост, то празникът стои малко кухо и малко кънти. Обикновено на празниците има заря, има слова на партийни хора и на други, но на мен най-хубавите празници са тези, които са много лично споделени. Много ми се иска този празник на независимостта да ни даде не самочувствието, не гордостта дори, а спокойствието. Спокойствието да сме българи, което винаги ми се иска да го имаме. Ние можем да сме спокойни, защото сме имали тези, тези и тези дата, имали сме тези и тези хора. Имали сме и тези писатели, които вижте, всеки от тези празници, по някакъв начин е свързан и с литература и с мемоари около него и т.н., така, че спокойствието да сме българи! |
виж галерията
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Покажи:Всички | Моите | На приятели
Aнонимен
на 03.10.2023 г.
0
Коментарите са на публикуващите ги. Sofia24.bg не носи отговорност за съдържанието им! Всички коментиращи са се съгласили с Правилата за публикуване на коментари.
Още новини от Любопитни новини:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Актуални теми
Абонамент
Анкета
