ИЗПРАТИ НОВИНА
Новини
Спорт
Справочник
Обяви
Вход
close




ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
София
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSS
Всички
Други
Институции
Криминални
Общество
Бизнес
Захари Карабашлиев: Най-големите страдалци във войните са жените
Автор: Ива Дойчинова 23:14 / 27.10.2023Коментари (0)221
© Фокус
"България, Европа и светът на фокус“. Сега отиваме към България и нейното минало между Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война като една голяма рана, отворена в гърдите на войник и в нашата история. Захари Карабашлиев е мой гост в момента, за да говорим за последната му книга "Рана“. Пред мен едно некоригирано копие – рядко получавам такива и много ги обичам. Благодаря, че дойде в студиото на Радио Фокус. 

Много се радвам, че ме покани и благодаря. 

Откога заболя тази книга в тебе като рана? 

Откога – отдавна като тема, но като книга доста по-късно. Т.е. проучвания, четене по темата за Първата световна война, по-назад после в Междусъюзническата, Балканската, до Преображенското въстание, чак до Освобождението от периода на "Хавра" . Започнах писането на "Рана“ след като свърших "Хавра". Много ми беше интересен този период и ми беше не само интересен, ами чувствах, че не знам нищо за това време. 

Не само ти. Както си казвал много точно там е наистина бяло петно в нашата памет, и то в колективната ни памет. 

На толкова години съм станал, а аз наистина не знам кой знае какво. Защото няма как да си обясниш  България сега,  без да си обясниш България между 45-та и 89-та.  Но няма как да си обясниш  България и 44-та година без да си обясниш този период между Първата световна война и 44-та, откъде дойде цялата тази съкрушаваща енергия, която след това нанесе такива рани на България -  44-та. Но пък как се случи така, че участвахме в  Първата световна война, пък преди това Междусъюзническа, пък преди нея Балканска? Какво се е случвало там? И  в търсене на отговори отивах все по-назад. И в един момент си казах: трябва да спра тук. И това беше на  нивото на четене, четене, четене. То големият капан на историческата литература е, че понякога толкова се увличаш, че всичко, което мислиш, че трябва да напишеш,  започва да ти изглежда недостойно. Сякаш трябва да преодолееш тази вътрешна бариера,  докато  си кажеш:  "Виж, каквото стане – такова“. Не може да разкажеш целия  този период, няма как да го разкажеш. Трябва да намериш правилната история, която да е задължително история на обикновен човек, за да може да си обясниш необикновените неща, които се случват.

Ти си минал и през много исторически фигури – Борис Дрангов е един от тях. И в текст, цитиран от Стамо Керезов той е казал: "Нашето племе се състои не само от живи човеци, а и от дълга върволица мъртъвци, които се губят в мрака на вековете“. Сякаш на тези мъртъвци си искал да дадеш думата. 

Да, да.  

И то не само на бойното поле – сред бежанците, след изнасилваните жени, сред злоупотребените деца и техните страдания.  

Просто ужасно тежко време. Този цитат между другото много ми напомня на едно любимо моя стихотворение на Иван Цанев, което върви горе-долу така:

По-малко говори,

по-малко говори

и ако можеш – истината само!

Ти – син на синове и дъщери,

понесъл дълъг дълг

на свойто рамо.

Всеки път като че това четиристишие, просто нещо ми казва: Аз този дълъг дълг нося ли го? Този дълъг дълг на мъртъвци, на неразказани хора, на неразказани животи, на ненаучени истории ми тежеше, трябва да го разкажа. 

Ти си го преминал този дълг и дълъг разказ между толкова много факти за хора, които се появяват като имена, и в една много сложна философска плоскост, защото Дрангов, Борис Дрангов, който е известен и с текстовете си, не само с бойните си подвизи, всъщност спори с Ницше, а Ницше обикновено спори със себе си. А в същото време ти си намесил и Христос. Кога трябва да извадиш нож и да бъдеш нож? И кое е по-достойно: дали да умреш за една много голяма идея – Отечеството, или да спасиш едно дете?

Образът на времето и неговите избори минава през един герой - Сава Сотиров. Сава Сотиров обаче също въплъщава в себе си няколко други личности. Как се синтезира образът на Сава?  

Дойде както идват обикновено образите – без да разбера дойде в някакъв момент. То е малко нелепо да говориш за такива мистериозни появявания, ама такова си беше. И чудих се това момче откъде го познавам? Кое е това момче, което е 18-19-годишно, най-много 20, но в моето съзнание към 19-годишно, студент по право първа година в Софийския университет, и минава през Школата на Дрангов, за да продължи своя живот във войната през септември 2016 година, когато България влиза във война с Румъния и Русия на Северния фронт. 

Битката при Тутракан, Добруджа, Добрич, големи изпитания за българския дух въобще, не само за българската войска. Но това момче идваше отнякъде и аз дълго време не можех да го разбера откъде идва. И в разговор с моя редактор Мирослав Александров, на който дължа някак си тая подсказка: "Той не идва ли от Одрин, от Тракия?“ Защо ми го каза това не знам и това ми влезе в главата, и той наистина дойде оттам, както много, много, хиляди деца са дошли от Одринска Тракия – бегълци от пожарищата, и от пепелищата, и от ужасите на това междувластие. През 1913 година българските войски се изтеглят от вече завоюваните територии, турските още не са там, гръцките също, сръбски също няма, и се получава едно междувластие. Най-големият ужас след всяка една война, не е самата сякаш война, а беззаконието, което остава. И когато сякаш от някакви процепи на земното кълбо излизат най-адските пориви,  най-адските изчадия,  те излизат на Земята, сякаш адът се отваря. Това се е случило и през Априлското въстание, това се случва през Преображенското въстание, това се случва при всички тези моменти, когато държавата отсъства – нито една държава, нито друга, нито завоювана, нито покорена е там. Настава хаос. Точно пък този период ние знаем ужасно малко. Това е тъй нареченото "обезбългаряване“ на Тракия, то не е само Тракия, Македония също. Но тези месеци между юли 1913 и септември 1913 същата година, са месеци на ужас. Сава всъщност идва оттам. То мечтае да научи право, мечтае да учи международно право, мечтае да направи така, че да участва в това да няма войни, защото Междусъюзническата война беше резултат от предишната война, която беше справедлива. 

Балканската, да. 



Балканската война е справедлива и успешна, и възторжена за нас, българите, но Междусъюзническата, следващата, от много хора се разглежда като несправедлива. Тогава нашите войски се смята, че нападат първи сърбите, и тогава цялото световно мнение се обръща срещу нас, ние изглеждаме агресори. Толкова месеци преди това сме изглеждали освободители на собствените си територии, а  дни по-късно вече сме агресори. Обръщането на общественото мнение е благодарение на журналисти и фалшиви новини. Те не са измислили сега fake новините, имало ги е и  тогава и изиграват много лоша роля за българската кауза. Та, това момче Сава вече е студент, но започва голямата, великата война тогава, и то трябва да влезе като войн в битката срещу Румъния и Русия.

И там някъде той трябва да вземе едно много важно решение, което се превръща в метафора на целия човешки избор. Едно момче, което търси мир, всъщност отива на война и реално изборът му не е да воюва – изборът му е с раната на гърдите да спаси едно дете. Всъщност в повествованието той носи две деца, които носи на гърдите си в различните етапи на тези войни, имат различна съдба. Защо избра това да бъде метафората? 

Защото това е символът. Това е всъщност един много архетипен символ на млад мъж, който носи дете, често войн. Неслучайно снимките, които и сега можем да видим, които ни затрогват, цял свят, могат да бъдат добре екипиран войник, който носи в ръцете си дете, в скута си дете. Когато започнах да пиша тази книга, си казвах: защо се занимавам с това, с война, в най-мирния период от световната история? Толкова години мир в Европа, а аз се занимавам да човъркам стари рани и войни. И – хоп, изведнъж дойде 2022 г. и Русия нахлу в Украйна. И тогава вече видях неща, които ми се струваше, че ще останат само в моята книга. Но те бяха там – масовите отвличания на деца, разбиването на семейства.  

Това е фанатизмът, в който не можеш и няма как да намериш оправдание за тези действия. Това не са военни операции вече, това са жестокости към мирното население. Най-големият грях на всяка война е,  че уж е война, която трябва да поразява военни цели, а най-потърпевшето е мирното население и жените. Това е много важно да се подчертава – че най-големите страдалци на войните са жените всъщност. Мъжете са… да ви кажа, нямам кой знае какъв жал за мъжете. В края на краищата, мъжете – не че се раждат за това, но могат да го понесат и трябва да го понесат, защото те го създават. Мъже създават войните, не ги създават жени. Създават ги мъже, политици. Бих искал да ги видя тях на фронта, но не ги виждам. За разлика от онова време. Но жените плащат най-голямата цена за всяка една война. Включително това, което се случва в момента и в Израел, в Газа, го плащат жените. Някакви обезумели фанатици държат цяла една област – Газа, като заложници. На практика тя е с жени и деца. Това – от една страна. От друга страна, същите тези фанатици нахлуват в чужда територия – в Израел, и правят всички тези ужаси, с които сами се гордеят. Няма как да го допуснеш, няма как да го разбереш, няма как да го оправдаеш, не може да го обясниш, то е необяснимо, то е непростимо.  

И в същото време през думите на Лена, на малката героиня от романа "Рана“ Лена, която според мен говори много близко до твоите дъщери, защото си възпроизвел бебешката реч изключително детайлно, сякаш това сте ти и твоите дъщери, които са върху гърдите ти… 

Да. 

Защото това е един човешки превод на всички ужаси, които се случват. И тя пита "Кои са лошите?“. И ти в твоите "Осколки“, в последния раздел на тази книга, която завършва много поетично, между другото… 

Опитвам да дам отговор. 

И в някакъв момент, когато ти започваш да изстрелваш думи, имам чувство – не знам за колко време си я написал, но имам чувството, че те просто са излезли от теб, те са се излели тези думи, особено за жестокостите. И аз си казах: боже, Захари никога не е писал така. Никога не си писал така. Особено когато става дума за бедстващите жени и деца. 

Ами, чел съм много техни свидетелства, просто ужасно е. Това е, което се е случвало и което е добре описано, между другото. Книгата на проф. Милетич, примерно. Представете си, 1913 г., 1914 г. също – имаме страхотни професори в Софийския университет, които се хващат и отиват там, на място, правят анкети. Не само професорът, искам да кажа, че хора, интелектуалци, които би трябвало да живеят в собствените си академични кули, те всъщност отиват на терен и започват да интервюират бежанци, пострадали, правят стройни записки на това, което чуват, правят го съвестно и като учени, т.е. прилагат тази методология. Като проф. Милетич, който е езиковед – от него аз съм учил навремето, понеже съм завършил "Българска филология“.  Проф. Арнаудов също, Михал Арнаудов и кой ли не – те се занимават с болките на най-обикновените, на най-онеправданите и на най-нечутите хора. За съжаление, техните трудове след това остават пък нечути или неразказани. Те ми помогнаха страшно много. Спомени на бегълци от Македония, от Източна Тракия, от Беломорска Тракия, въобще малоазийски българи. Трудното беше да го съчетаеш в един наратив и да не изглежда като нещо прочетено и написано, трябва да ти дойде отвътре. 

То от там е дошло очевидно. 

Да. И в един момент то трябва да ти дойде, трябва да го преработиш, някак си да го смелиш и да го напишеш като свое. Истината е, че наистина като свое го изживях, защото много ми беше трудно просто. Много е някак… Като я пишеш тази книга, и след това да слезеш долу да вечеряш със семейството си – като ги гледаш, ги гледаш по друг начин. Тези дечица ги гледаш по друг начин и като правят някакви бели и т.н., като не заспиват, ти им се ядосваш, обаче си казваш: божичко, колко съм щастлив, че не трябва да ги нося през пороища, през гори и т.н., за да избягам от една развилняла се тълпа башибозук или араби. Арабски конници са изпращани да опустошават български села в 1913 г. – вие можете ли да си представите това нещо? Това са абсолютно непознати етнически, невиждани хора, които колят, секат, изнасилват и правят какво ли не с българско население там. 

Това, което ти разкажеш, наистина е жестоко и няма как да не бъде емпатично преживяно. 

Да. 

В същото време обаче – изключително магнетичният образ на един мъж с  рана на гърдите и едно детенце, т.е. две, две дечица, не можеше да ме остави. И мисля, че и това, което се случва сега в Газа, е и това, което изригва в книгата ти.  Ако ние  загубим спомените си,  миналото се завръща. Ние трябва да знаем, че това е жестоко и не трябва човечеството да се връща там. 

Да, да. 

И в крайна сметка, има много любов към България в тази книга. 

Да, да, благодаря, че го казваш. То е наистина така. 

Много любов. Това е много хубаво, че те преоткривам всеки път като читател. 

Благодаря. И аз себе си преоткривам. 

Да, да. Нито "18% сиво“ има нещо общо с "Хавра“, нито "Хавра“ – с "Опашката“, нито "Опашката“ – с "Рана“. Но сега – за днешната рана в днешното общество. Ти каза, че всъщност най-страшното, когато си изследвал тези Балкански и Междусъюзническата война, не е самата война, която се прави от мъжете, а съдбата на жените и децата и това безвластие, което всъщност отваря ужасите на ада. 

Да. 

Коя е раната, която България все още носи сега, в днешния ни ден? 

Несправедливостта за мен. Просто усещането за несправедливост, за една неслучила се човешка правда – това е много болезнено. Просто ненаказването, незаконността, ненаказването на лошото. Когато не санкционираш лошото, ти предизвикваш злото. Това е, защото аз ги степенувам малко. Има лошотия, обаче има и чиста злина, която влиза чрез лошотията. 

Бях много впечатлена от огромното количество художествена и не художествена литература, което си изчел, готвейки си за "Рана“. И идвайки тук, ти всъщност спомена, че един човек, с когото се свързва Радио "Фокус“ и Агенция "Фокус“ – Краси Узунов, ти е бил изключително полезен. 

Да, беше много полезен. Аз вече пишех прототипа, началото на този роман, когато разбрах, че той е починал, и беше нещо много странно за мен, защото той беше млад човек. Вече бях чел някои негови книги за 1916 г., Добруджанския фронт. Той има една колекция от спомени за Дрангов – "Феноменът Дрангов“ се нарича, която също ми е била полезна. И винаги съм си мислел, че ще дойде време, когато дойде ред, ще му се обадя, ще свържа с него, ще поговорим и т.н. Всички казват "Ааа, трябва да го срещнеш Поручка“, Поручика това, Поручика онова. И човекът си отиде и дори не може да му кажеш "Благодаря!“. Така че използвам ефира да го изпратя – дано чува някъде. Но той е правил много съвестни проучвания и за Дрангов, въобще цялата Първа световна война е нещо, което той познава изключително в детайли. И това, което е написал, би могло да бъде използвано оттук нататък от екипи от учени и т.н. Изключително родолюбиво деяние и дай боже да има повече като него. Но за съжаление, се разминахме.







Зареждане! Моля, изчакайте ...

Все още няма коментари към статията. Бъди първият, който ще напише коментар!

Още новини от Национални новини:

ИЗПРАТИ НОВИНА
« Юли 2024 г. »
пон
вто
сря
чтв
пет
съб
нед
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
Виж още:
Актуални теми
Зима 2024/2025 г.
Зима 2023/2024 г.
51-ото Народно събрание
ТВ и шоу сезон 2024/2025 г.
В столичния кв. "Младост 1" откриха труп на жена, има следи от насилие
назад 1 2 3 4 5 напред
Абонамент
Абонирайте се за mail бюлетина ни !
Абонирайте се за нашия e-mail и ще получавате на личната си поща информация за случващото се в София и региона.
e-mail:
Анкета
Трябва ли да се дадат повече права на районните кметове?
Да
Не
Не мога да преценя
РАЗДЕЛИ:
Новини
Спорт
Справочник
Обяви
Потребители
ГРАДОВЕ:
София
Пловдив
Варна
Бургас
Русе
Благоевград
ЗА НАС:

За контакти:

тел.: 0700 45 024

novini@sofia24.bg

За реклама:

Тарифи (виж)
Договори избори 2024

тел.: 0887 45 24 24

office@mg24.bg

Екип
Правила
Софиянци във facebook
RSS за новините
Футбол на живо по телевизията