© | Рекс е плътно до старши полицай Николета Костадинова. Двамата сякаш дишат в един ритъм. Тя знае как служебното куче реагира на човешка миризма в гората, с колко увеличава скоростта си на тичане, как се държи, ако усети друго животно наоколо, и каква трябва да е дължината на повода, за да не захапе мигрант, преминаващ границата нелегално.
Николета Костадинова патрулира край оградата с Турция почти всеки ден. Казва, че за нея може би е една идея по-лесно, отколкото на останалите колеги, защото Рекс изключително добре респектирал нарушителите. От една страна, защото ги надушвал по безупречен начин, а от друга - защото в Корана е споменато, че ако бъдат ухапани от куче, няма да отидат в рая.
Рекс е до Николета и преди няколко дни, когато поредната група прави опит да влезе у нас незаконно. Тя се отзовава на сигнала първа. Денят по нищо не предвещава, че работната смяна може да приключи в болница. Полицайката знае добре рисковете на професията, задържайки мигранти, част от които агресивни. При последния случай Костадинова е приета по спешност с огнестрелна рана в крака .
"Такова чудо, такива рани и прострелване не съм виждал никога досега", казва лекарят с 40-годишен опит, когато я преглежда.
За предисторията на сблъсъка и как респектира по-агресивните мигранти, за първи път Николета разказва пред "24 часа - 168 истории".
- Старши полицай Николета Костадинова, преди дни претърпяхте инцидент по време на задържане на мигранти край границата. Какво точно се случи?
- Беше един нормален работен ден. Смяната вървеше спокойно. Получихме сигнал за мигранти, опитващи да минат границата ни нелегално. Той беше пуснат към 112, а те се свързаха с нас. Аз бях старши на наряда заедно с моето служебно куче. С колегите отидохме на място. Отне ни известно време, докато разберем къде са видени преминаващите нарушители. Първоначално не забелязахме признаци, но кучето ми Рекс хвана следата и успяхме да ги установим. Видяхме ги в далечината. Влизаха в едни гъсти драки (храсти). Аз фокусирах последния. Следователно тръгнахме по петите им, но в този момент те започнаха да бягат. Неколкократно повторих "Стой, полиция" и "Стой, ще стрелям". Прави ми впечатление, че при последните групи, които хващаме, практиката е да не спират на команди. Тоест бягат до последно. Явно вече така ги инструктират - да не се подчиняват на каквото и да било нареждане от нас. Извадих служебното си оръжие и стрелях предупредително във въздуха. Групата се скупчи на земята. Седяха един до друг. Настигнахме ги. Първоначално кучето ми ги обикаляше, за да не бягат. Помислих, че нещата са се успокоили, и реших да прибера оръжието си. В едната си ръка държах навит повода на кучето, защото, когато ги настигне, ще поиска да ги захапе. Просто инстинктът му е такъв. В другата ми ръка беше пистолетът. В момента, в който го прибирах в кобура си, един от мигрантите скочи към мен и ме блъсна. В бързината аз пуснах повода на кучето, за да си освободя ръцете. Идеята ми беше да се изправя по-бързо, за да реагирам, в случай че той продължи да бъде агресивен. В този момент пистолетът произведе изстрел. Не усетих болка, защото адреналинът беше много голям. Бях стъписана, защото не очаквах такава реакция.
- Мигрантът, който ви блъсна, как реагира?
- Той се стресна, направи крачка назад и седна отново при другите. През цялото време след това ме гледаше. Осъзна, че това, което се е случило, не е добро нито за мен, нито за него. Все пак от мигранти до мигранти има голяма разлика. Има агресивни и затова немалко колеги пострадаха през годините. В моя случай това беше целенасочено, защото той видя, че съм жена, и може би помисли, че като ме блъсне и падна на земята, ще тръгнат да бягат, макар че колегата е до мен и ги е обградил от другата страна.
- Възстановихте ли се? Ходите ли нормално, тъй като огнестрелната ви рана е в крака ви?
- Имам не една, а четири. Куршумът влезе в бедрото ми, излезе по-надолу, влезе отново през прасеца и спря в глезена ми. Извадиха го от самия глезен. Имам четири дупки в крака си, но се чувствам добре. Силна натура съм. Болеше ме, но имам висок праг на болка. Благодарение на всички доктори в болницата сега се чувствам наистина добре. Все още не са ми махнали шевовете. Стъпвам бавно, имам сърбежи, защото зарастват раните ми. Ще се възстановя напълно до 4 месеца. Докторът, който ме оперира, ми каза: "Аз съм 40 г. доктор, но такова чудо, такива рани и прострелване не съм виждал".
- Вие сте от граничен полицейски участък Средец. Колко опасна е тази работа? Има ли промяна в поведението на мигрантите напоследък?
- Полицейската работа, независимо от това за коя структура става въпрос - Гранична полиция, Жандармерия или Национална полиция, е опасна. Всички колеги жертват живота си, както двамата полицаи в Бургас, които загинаха, блъснати от автобуса с мигранти. Специфичното при нас обаче е, че ние задържаме хора, чиито идеи остават мистерия. Какво имам предвид - не знаем дали в момента те са въоръжени, тоест няма как да го предвидим, защото не сме наясно с това дали имат, или нямат криминално минало. Не знаем и дали тези хора са склонни да нападат, или се страхуват. Не можем да им направим бърз психопрофил - те идват от друга страна, говорят друг език, мислят различно, изповядват друга религия. Допълнителен щрих в тази ситуация е, че през последните две години мигрантите са много по-агресивни. Правят повече номера, бягат, измислят на секундата някакво неочаквано действие. Когато ние сме само двама колеги, а те са повече, става трудно, защото се разпръсват в различни посоки.
- Как се респектират по-агресивните мигранти?
- До момента не съм попадала в подобни ситуации с прекалено агресивни групи. Има един любопитен момент - при тези, които изповядват сунитски и шиитски ислям, респектът към кучетата ни е огромен. Причината - религията им проповядва, че ако ги ухапят, те трябва да се пречистят. Имат такива поверия. Когато аз ги настигна с кучето ми, те се стъписват. Спират да бягат в момента, в който видят, че животното е с мен. Имала съм случай, в който някой от групата тръгва да тича, кучето инстинктивно започва да го гони, хваща го за крачола и го сваля на земята. Когато това се случи, останалите мигранти го отлъчват, защото считат, че той вече е белязан. Сякаш е прокажен. Такава е традицията им. Колегите, които нямат куче, са попадали в по-страшни ситуации, но при нас сякаш се респектират повече.
- В какво се изразява работата със служебно куче? Каква е връзката ви с него?
- В повечето моменти то стига първо до мигрантите, които опитват да минат границата. Аз задължително съм зад него на повод, защото имаме случаи, в които кучето настига групата, без да е на повод, което не е желателно. На мой колега бе убито служебното куче точно по този начин. Беше стигнало до мигрантите първо и самичко. Аз гледам да защитавам моя Рекс. Имам много силна връзка с него, защото той ми е първият в професията. Когато ми го дадоха, беше само на 40 дни. Буквално две шепи кученце. Възпитанието и обучението му не се изразяват в тормоз или глад, а в любов. То е част от моя живот. Отгледала съм го от малък. Рекс вече знае какво искам от него, защото съм му показала какво трябва да прави или да не прави. В началото не знаех как би реагирал на друго животно в гората и на човешка миризма. Това го научих с времето. Сигурността, която изпитвам, докато сме на наряд, е огромна. През деня сме заедно, а в останалото време го оставям в питомник в Средец, приспособен в отглеждането на служебните кучета. Там има условия - двор и къщичка. Трябва да обичаш животните, за да водиш служебно куче.
- Как решихте да се занимавате с това? Някой от близките ви ли ви насочи, или го избрахте сама?
- Завърших нещо коренно различно от полицейската работа - хореографско-музикално училище в Бургас. Нямах представа какво да правя след това. Нормално е, защото на тези години се колебаеш. Насочих се благодарение на моя баща, който вече не е сред нас. Той беше военен. Като малка татко винаги беше в съзнанието ми с униформа. Изпращах го и го посрещах, имахме специална връзка. Образът му беше най-важният. Затова реших, че като мой герой, трябва да бъда като него или поне да работя нещо в сферата му - тоест да съм с униформа и да бъда респектираща. Баща ми беше човек с дисциплина. Така кандидатствах и установих, че това е моето призвание.
- Какво правите в свободното си време? Какви са хобитата ви?
- Аз съм танцьорка. Танцувам народни танци. Завърших училището с профил "Хореография и народно пеене". Обожавам българските традиции и фолклора. В селото, в което живея в момента, когато дойдох, всичко беше замряло - дори читалището беше затворено. Сега то работи, а аз помагам на жените, които се грижат за него. Събирам местните деца, уча ги да пеят и танцуват. Правя го напълно безвъзмездно, защото това е нещото, което трябва да се съхрани в страната ни. Това е и в кръвта ми. Друго, което правя в свободното си време, е да спортувам.
Старши полицай Николета Костадинова е завършила училище с профил “Хореография и народно пеене"
- Бяхте наградена от директора на Главна дирекция "Гранична полиция" Антон Златанов. За какво точно беше наградата и каква емоция ви донесе тя след инцидента?
- В такъв момент аз не очаквах всички около мен да реагират по този начин. Изненадах се от тази безрезервна подкрепа от страна на г-н Златанов, на моя началник и на колегите, с които работя. Ситуацията, в която изпаднах, когато бях в болницата и в спешното отделение, не беше никак лека. Чувстваш се потиснат, притеснен, уморен. Мислиш и се съмняваш дори в себе си. Тогава ти се обаждат хората, с които работиш или които отговарят за теб, и ти казват: "Спокойно, зад теб сме, ти си мъжко момиче, дръж се. Сякаш си поемаш въздух и се успокояваш. Дадоха ми кураж, за какъвто не съм предполагала. Нормално е в такъв момент да има колебания и за тях - свършила ли съм си работата, справила ли съм се. Но те реагираха толкова бързо, че ме изненадаха изключително много. Четох коментари на различни хора, част от тях бяха негативни - тоест, че сама съм се простреляла и че не мога да боравя с оръжие. Това не повлия на мнението на шефовете ми. Те останаха зад мен. Много повече бяха хората, които ме поздравиха. Те осъзнават какъв риск крие нашата професия и това, че никой не е застрахован. |