Зареждане ...
ЗАРЕЖДАНЕ...
Начало
София
Спортни
Регионални
България
Международни
Любопитно
Галерии
Личности
RSSВсички
Други
Институции
Криминални
Общество
Бизнес
| Наталия Герджикова: Трябва да обичаме децата си за това, което са, а заради това, което ние искаме те да бъдат | ||||||
| ||||||
Темата за родителството е много обширна и въпросите, които си задаваме, са хиляди, но нека да положим основите на този разговор и да отговорим на това какво е да си родител в днешно време. О, това е много сложен въпрос. Да си родител в днешно време изисква много усилия от нас, възрастните, да бъдем човеци с децата си. Това означава да виждаме какво стои под поведението им като емоция, като страдание, да бъдем по-състрадателни към тях и да ги разбираме и чуваме. А, важно ли е според вас всъщност родителската фигура, авторитетът, децата всъщност да приемат родителя като приятел? Това пак е доста обширен въпрос в нашите среди. Родителят трябва да е и приятел, и авторитет, защото на децата си понякога няма да споделим най-съкровените си тайни, най-страшните си грешки, най-срамните си постъпки, и това е нормално, но трябва да можем да им споделим грешките които допускаме спрямо тях. Трябва, когато им крещим и си изпуснем нервите, да можем да кажем: съжалявам, не бях прав, както един приятел би направил. За мен приятелството и водителството – някъде по средата е може би отговорът. При вас идват доста родители заедно с децата си на терапия. Какви са най-честите притеснения, които споделят с вас? Родителите имат като притеснения най-често, когато децата им вече минат в тази възраст на тийнейджърството, защото контактът се къса. Децата излизат от вкъщи и няма свързване с родителите, и те не могат да стигнат до децата си, а децата също не искат да стигат до тях – по ред причини, които ние допускаме като родители като грешки в ранното развитие и ранното свързване с децата. А, какви са тези грешки? Ами те са най-различни. Като цяло за мен, моите наблюдения са, че ние искаме от децата ни те да бъдат крайно успешни. Обществото го налага. Ние очакваме те да бъдат безкрайно успешни в училище, да имат академични успехи и награждаваме всеки път, когато това се случва – примерно ще им дадем пари, ще купим нов телефон, ще купим плейстейшън. Но това не подобрява връзката с детето, защото ние не виждаме всъщност това дете от какво се интересува. Може би то може да не се интересува от математика, а неговото желание може да е да рисува и ние просто да сметнем, че това не е добре платено, недобре платена професия и да натискаме математика. И в момента, в който то има четворка по математика, ние да го накажем с "Взимам ти телефона!“ и това съответно къса връзката между дете и родител. Т.е. според вас тези методи са напълно погрешни и трябва да оставим детето да направи своя избор? Трябва да видим избора на детето, за мен това е важно. Трябва да насърчаваме избора на детето и да го приемаме такова, каквото е, а не да го приемаме с нещата, които прави – т.е. аз те обичам, защото ти имаш шестица по математика. Можем да го наречем като самоунищожително отношение на родителя, защото самият родител се унищожава по този начин, както унищожава и връзката с детето си, тъй като не се проявява разбиране, нали така? Много ми е тежка тази дума, но по-скоро да – къса се връзката между детето и родителя, когато има такива условия, които детето трябва да покрие, за да получи приемането на родителя. Колкото повече расте детето, толкова повече то се бунтува спрямо тези условия. Може ли да наречем това отношение и поведение на родителя фикс идея за успех на детето му? Да, бихме могли, но обществото го налага. Ние живеем в такова общество, където емпатията, състраданието и приемането на хората такива, каквито са, е срамно. То дори са срамни думи и всъщност ние съдим по това колко пари получаваме, какви коли караме, съответно децата ни, за да бъдат приети в обществото, ние трябва да ги накараме да правят определени неща, с които в този процес те губят част от идентичността си. И в този процес психиката избира различни пътища, по които да тръгне. Какъв съвет ще дадете на родителите, за да избегнат точно този момент? Да общуват повече с децата си, да бъдат по-автентични с тях, да ги приемат такива, каквито са. Има един термин в психологията – безусловна любов. Всеки един от нас обича децата си. Въпросът е не дали ние ги обичаме, а дали те се чувстват обичани от нас. Това за мен е фундаментално. Добре, а как възприемате идеята един родител през цялото време да казва на детето си "Ти си най-добрият, ти се справяш отлично, ти се справяш превъзходно в нещата, които правиш“, въпреки че майката или бащата са наложили да прави това нещо, въпреки другите интереси на детето, които проявява? По този начин ще ги стимулират ли или просто е грешка на общуването? Това отново е форма на грешка, защото така детето започва да се чувства омнипотентно, от една страна, най-доброто и по този начин то спира да вижда другите хора като равни, т.е. съученици, приятели, защото то се има за най-доброто. Това е единият път, по който би могла да поеме психиката. Другият е тези очаквания и тежести от родителите, които детето получава, в един момент може да му стане много тежко и да си каже "Ами аз не ставам, аз не съм достатъчен, аз не мога да ги покрия тези очаквания“ и да даде заден ход от всичко това, и да се откаже, защото му е твърде много, и да се потисне съответно самочувствието в късни години. Понеже аз работя повече с възрастни, основното, върху което работим, е точно самочувствието и "Аз не съм достатъчно добър“ – това е… Т.е. работите с хора на възраст 18+, които споделят… Да, работя и с тийнейджъри, но основно е 18+, които споделят точно това – "Не съм достатъчно добър“. Т.е. неща, които са насадени в съзнанието на вече възрастния човек в ранна детска възраст? Да. А има ли начин да му се помогне на този късен етап, тъй като личността вече се е изградила? Да, с терапевтична работа. Когато започнем процеса на терапия, започваме да откриваме тези откъснати части на личността, когато детето се е отказало от негови части, за да бъде достатъчно добро, за да може мама и тати, и обществото да ме приемат. Когато в процеса на работа ние започваме да ги намираме и интегрираме, хората се чувстват по-цели и по-устойчиви, със самочувствие. Нека да се върнем на темата с похвалите към детето, най-добрият, със степенуването най. Не се ли заражда нарцесизмът в личността на това дете? Да, би могло, което аз съм доста чувствителна на тази тема, тъй като виждам, че нашето обществото почва да става такова. Точно това, което казахте, че е най-добрият. И децата започват да се имат за много велики, за най-добрите. Оттам нататък основно фундаментално в нарцистичната адаптация нека го наречем, е, че там няма емпатия. Тоест, аз не виждам какво причинявам на другия, и за мен това няма значение, то няма ефект върху мен. Аз мога да прекрача границата на другия, да го нараня, и това няма да ми се отрази на мен по никакъв начин психологически, защото аз съм най-добрият така или иначе. А, всъщност се отразява. Отразява се на другия, отразява се на цялото общество, за съжаление. Но истината е, че да се поддържа тази омнипотентност, това величие, при тази адаптация нарцистична, винаги някак си по-слабия се принизява по някакъв начин. Но това не е само с похвалите, същото е и с наказанията. Тоест, понеже родителят е по-голям и по-силен от детето, и му причинява някакво страдание, пак може в един момент психиката да каже: Ами добре, аз ще стана по-голям, аз ще стана по-велик от другите. Ще причинявам болка на слабите, защото това съм научил. Тоест, детето прожектира отношението на родителите в своя вече възрастен етап. Да, да. И това би могло да е също в психиката, избира най-различни начини, по които да тръгне, и ние можем само да спекулираме причините за това нещо. Фундаментално, за да може да се развие психиката като една цялост е безусловно приемане на детето такова, каквото е, и нашата собствена идентичност, ние да можем да сме слаби пред нашето дете, да можем да сме уязвими пред нашето дете, така че то да се научи, че да си слаб не е лошо, не е срамно, и да си цял също, в смисъл няма нужда да се слага броня на такава омнипотентност да бъдеш приет от обществото. Искам да поговорим и за последния случай на насилие в Русе. Вие като специалист как бихте коментирали тази случка? Визирам непълнолетния младеж, който нанесе побой над двама други младежи, днес се оказа, че са доста повече. Защо тази агресия? Много ми е трудно да го коментирам, тъй като трудно се коментира нещо, което не съм чула от първа ръка. Аз като родител мога да го коментирам. Ами страшно ми е, страшно и много тъжно, че е възможно деца да нанасят такава болка на други деца. Добре, но това всъщност не се ли заражда също в семейството, тази агресия откъде излиза? Можем много да спекулираме по въпроса. Ако кажем откъде произлиза, би звучало може би обвинително към родителите. Но като цяло това, което се коментира в нашите среди, е авторитарният тип на родителстване и този, който е типът с много похвали биха могли да доведат до такава агресия и гняв в дете. Съответно това, за което говорихме – за нарцисизма, за омнипотентността, за това, че можем да наказваме по-слабите, модела на родителстване. Така че в нашите среди авторитарният тип и този, който хвали много, са едни от основните типове родителстване, които смятаме, че биха могли спекулативно да доведат до такъв тип поведение. Разбираме ви напълно. Нека да се върнем към темата за родителите и начина на възпитание. Според вашите наблюдения, по-тревожни ли са родителите в последните години в сравнение с родителите отпреди 20 години? Сега има много фактори, които могат да ни накарат да се чувстваме по-застрашени като родители, защото децата в момента имат достъп до интернет, интернет и света. Знаете, че там има много модерни и застрашаващи живота предизвикателства, тик-ток предизвикателства. И в този ред на мисли по-тревожни ли сме и как да се справим с детето и света в интернет? Що се отнася до това, по-скоро смятам, че не са. Парадоксалното е, че и ние като родители ползваме прекалено много интернет. За мен проблемът с интернета е, че ние ползвайки и изпълвайки и децата ползвайки и изпълвайки, всъщност ние нямаме контакт с децата. Това за мен е по-страшното. А когато нямаме контакт с детето си и му позволяваме то да прекарва прекалено дълго време в интернет, ние не го учим как да бъде критично към това, което то гледа, чете и каква информация изобщо достига до него. Така че за мен проблемът с интернет е двустранен, тъй като и много възрастни прекарват изключително много време в интернет. Да, но всъщност интернет възпитава и в добрия, и в лошия смисъл. Сякаш взима ролята на родителя, което не е редно. Интернет разсейва, интернет не бих могла да кажа, че възпитава, и можем да кажем, че той е родител. Интернет по-скоро помага на родителя, или поне по моето наблюдение, е да може той да ползва интернет докато детето му ползва интернет. По-скоро да, интернет възпитава, но ключово тук е връзката с родителя. Ако има добра връзка между родител и дете, детето може да е критично към това, което гледа. Да има критично мислене, да може да отсява. За мен ключовото тук е отново, че по-скоро интернет разделя родителите и децата. Разбирам. Обобщаваме разговора в момента – как да бъдем добри родители? Като обичаме децата си за това, което са, е на за това, което правят и което бихме искали те да правят. Много ви благодаря. |
Зареждане! Моля, изчакайте ...
Все още няма коментари към статията. Бъди първият, който ще напише коментар!
Още новини от Национални новини:
ИЗПРАТИ НОВИНА
Виж още:
Актуални теми
Абонамент
Анкета
